POETRY and PREJUDICE

to all of you who recognize themselves in my work:
i'm not a hack. i don't write to please you. there's this one rule here:
if you have had even the slightest influence on my life,
i. will. write. about. you.
deal with it.
happy reading!

сряда, 20 юни 2012 г.

Пълнолунен петък (нередактирано)



Пълнолунен петък.

Беше петък… може би. Не си спомняше много добре, но със сигурност бе пяла „Зова на русалките“, затова би трябвало да е петък. Не би пяла тази песен в друг ден. Винаги беше в края на седмицата, когато се завръщаше към океана, когато реки, езера и морета я зовяха от всички страни с неустоима молба в шепота си. Точно сега се сещаше не толкова възторжено за виното в стомаха си и се чудеше дали ще успее да се изкъпе като хората или точно тази вечер водите ще решат да си вземат своето. Навярно не трябваше толкова късно да се крие сред тръстиките и да се опитва да плува… но лунните лъчи върху вълнообразната повърхност на реката бяха  като течна магия в звездната нощ. Халинор бавно положи лютнята във високите треви и се зае да свлича дрехите една по една от себе си със залитащи, непохватни движения – късата пелерина, широките панталони, привързания към бедрото й къс меч под тях, елека, ленената риза и пристягащата превръзка през гърдите й. Накрая, напълно гола, само със стъкленичката с билки, увесена на врата й с кожена лентичка, тя внимателно загази из тинестите плитчини.
Внезапно раздвижване на няколко метра от нея, където тръстиките бяха с дебели стебла и широки, тъмни листа, я накара да трепне и да се огледа рязко на всички страни. Главата й се замая от това движение и тя се изруга наум, че бе приела всички почитателски напитки в хана. Всеки образ се движеше размазан пред взора й. Инстинктивно беше приклекнала и свила юмруци пред гърдите и стомаха си. Опита се да се съсредоточи. Шумоленето не се повтори. Сянката, падаща върху нея от високото дърво на брега, й служеше като добро прикритие, също както и високите папури пред нея. След като минаха няколко минути, тя реши, че просто някоя голяма жаба е подскочила на брега, и продължи на гази напред.
Сянката бавно се дърпаше от тялото й и я оставяше незащитена под голите лунни лъчи. По-навътре от тревистите камънаци тинята се разчистваше и оставаха тихи, клокочещи течения от чиста и студена вода. Допирът с нея моментално я накара да изтрезнее и от гърдите й се изтръгна облекчена въздишка.  Гърдите й се завдигаха и заспускаха обратно. Беше хубаво да махне превръзката, която ги стискаше и правеше плоски като мъжка гръд. Знаеше, че за останалите мъже прилича на някой хилав женствен хлапак, но все пак достатъчно мъжествен и закоравял по пътищата, за да не се притеснява за прикритието си. На сребърния сумрак обаче, в цялата си голота, тялото й разкриваше всяко парченце женственост, което криеше под слънчевата светлина. Раменете й бяха нежни и добре заоблени, също и гърдите й – големи точно толкова, колкото да запълнят една средно голяма мъжка шепа. Бедрата и задницата й бяха стегнати и с добре оформени мускули. Под таза й се очертаваха малки, здрави кости, от които никога нямаше да излезе рожба. Косъмчетата по ръцете и слабините й бяха меднокафеви и ставаха прозрачни под определен ъгъл на светлината. Лицето й беше сърцевидно и миловидно, когато се усмихваше на себе си. Точно сега обаче най-много й липсваха дългите до кръста къдрици, които някога привличаха толкова влюбени погледи, а в битка се вееха зад нея, търсени и обичани толкова, колкото северното знаме.
Халинор загреба шепа вода и пристъпи още две стъпки напред. Вълните се вдигнаха до корема й и луната я освети цялата. В този момент шумоленето вляво се повтори този път по-силно от преди, последвано от силен, ужасен писък и пляскане.
Хал се хвърли назад във водата към брега и прикритието на сянката и папурите. Успя да го направи, без да вдига много шум. Кой би могъл да е това? Странноприемницата не беше много далеч, но определено пътят насам не беше за сам човек. Може би бяха двама или трима заблудени, че може да има пари в себе си. Тя погледна към брега и мястото, където беше оставила дрехите и лютнята си. Тя беше най-ценното й притежание. Не би рискувала да я разкрият, но без нея нямаше да оцелее изобщо. После погледът й попадна върху меча. Тя се изруга наум. Подобен меч имаше на две места – в работилницата на Нисшите елфи в подножието на Змийската планина, далеч на запад, и в легендите, разказващи нейните собствени подвизи. Едно по-съсредоточено око, хвърлено върху изящната му изработка и руните по ръба на острието, и всеки щеше да се досети кой се крие във водите под дъба.
Не можеше да си позволи да рискува, но ако не предприемеше нещо, те щяха да дойдат и да я открият. Тогава нещата щяха да станат по-зле.  Халинор се приведе надве, потъвайки дълбоко в сянката зад тревите, гърдите й се потопиха във водата и полуприклекнала запълзя нагоре по тревистия бряг. Грабна дрехите си в едната ръка, меча и лютнята в другата и се шмугна от другата страна на дървото. Подскачайки на един крак, заобува панталоните. Нямаше време на си намотава пристягащата превръзка, затова само нахлузи ленената риза и вече завързваше непохватно връзката на пелерината, когато пред нея изкочи мършава фигура, обрамчена от облаци руша перушина. Хал почти по инерция вдигна с крак елфическия меч от земята и го хвана във въздуха. Уменията й не й изневериха, когато нападна, вряза твърдата си като копито пета в бедрената част на фигурата и когато тя се приведе с крясък на болка, бардката я приклещи за врата, усука я и я притисна гърбом до широкия дървесен ствол. Другата й ръка стоеше високо вдигната – върха на меча беше само на сантиметър от окото на нападателя.
-                 Чакай, чакай, спокойно! – измуча човекът, опита се да си поеме дъх и се закашля. Гърлото му, изненадващо нежно и крехко , заигра под  дланта на Халинор. – Не ме убивай, няма да те издам, кълна се… само… богове… ‘кам …г‘ворим… - лицето посиняваше под студената шарена сянка.
Чак тогава Халинор забеляза, че съществото беше момиче, по-младо от нея. Тя объркана отдръпна по-надалеч меча си и отхлаби хватката си, позволявайки й да диша, но не я пусна. Можеше да избяга, беше достатъчно наплашена. Вече беше ясно, че още тази вечер щеше да напусне околността, но въпреки това трябваше да се увери, че няма да плъзнат разни слухове за нея… или поне не чак толкова лоши, колкото неизбежно щяха да бъдат.
-                 Коя си ти? – изръмжа тя. Очите на момичето се опитваха да я фокусират. Няколко лъча светлина падаха косо върху челото и скулите й, но Хал беше застанала така, че да не се вижда. Девойката беше кльощава, недохранена и суховата. Косата й беше дълга, заплетена и много тънка – рееше се около нея като странен сребрист ореол. Лицето й беше дълго и носа – осеят със ситни лунички. Имаше странна бенка на дясното слепоочие и друга – на лявата буза. Устата й беше малка и много червена. Ръчичките й, които бяха хванали китката на Халинор в опити да се освободят от захвата й, бяха немощни, крехки и леко загрубели. Хал усещаше няколко мазола по пръстите – такива, каквито имаше тя, когато започваше музикалното си образование по неволя. Може би момичето до дървото се упражняваше някъде тайно на импровизирана китара, когато си мислеше, че никой не я вижда или чува.

Известно време нападателката се опитваше да улови погледа на Халинор, но после се отказа и отвърна предпазливо и отпаднало:
-                 Казвам се Ашае. Не исках да ви…
-                 Какво правиш тук?
Нямаше да я остави да я разсее с приказки.
-                 Исках да ви намеря… - отвърна момичето, все така колебливо.
-                 Е, намери ме. Какво искаш?
Тя мълчеше.
-                 Отговаряй! – Хал за секунди увеличи стискането си върху гръкляна й. Лицето на девойката почервеня.
-                 Искам да ме научите да свиря.
Хал застина объркано. Значи наистина се опитваше да свири. Представи си я скрита в тайните прегръдки на нощта, може би в някой заден двор на изоставена колиба или нечии стар хамбар, дрънчейки измислени и дочути отникъде акорди. Но защо, богове, не я беше попитала в странноприемницата? Сега като помислеше, не си спомняше да я беше видяла сред публиката… Но като че ли не си спомняше никое особено лице. О, това проклето веронско вино!
-                 Защо не ме потърси в странноприемницата?
-                 Защото… - момичето направи дълга и мъчителна пауза. Халинор усещаше как се мъчи да изговори нещо, което я караше да се чувства унизена. Момичето явно имаше основателна причина да я проследи почти безшумно по целия трънлив път чак до реката, само и само за да помоли да я научи да свири. Запази тишина, изчаквайки я, но не отместваше нито ръцете си, нито очите си от нея. Девойката пое дъх, вдигна поглед и довърши: - Защото не бях на работа.
-                 На работа? – смръщи се Халинор. – Какво работиш? Да не си от сервитьорките? Не съм те виждала преди.
-                 Не – тръсна глава момичето и затвори очи. – Аз… аз съм компаньонка. Проститутка.
Халинор се втрещи. Богове, и таз хубава! Беше виждала какви женоря се навъртат в дъното на странноприемницата, където беше голямото кресло, потопено в мекия полумрак на догарящите въглени – всички те понякога прекъсваха изключително неприятно песните й с глупавото си кискане, когато някое богаташче ги пощипнеше по-силно по задниците. В такива моменти й идеше да отиде и да троши калъфа на лютнята си в празните им глави. До една бяха гърдести, натруфени, полуголи и намазани до ушите с разни белила и червила. Когато по-късно се отправеха към стаите, където си вършеха основната част от работата, и най-после оставеха тишината на нейно разположение, публиката на Халинор беше или твърде малка, или твърде уморена и пияна, за да обърне подобаващо внимание на историите й.
Но тази крехка лунна дриада със сърцевидното лице… какво ще да е правила тя там? Та тя дори не изглеждаше на подходяща възраст за подобна професия! Надали имаше повече от шестнадесет години. Нямаше нищо по нея, което да хванеш и защипеш, цялата беше бяла като сняг кожа, коса и чупливи кости. Халинор потръпна от студ в топлата вечер. Горкото малко същество…
-                 На колко години си, Ашае?
-                 На петнадесет, милейди.
Петнадесет години и вече курва. Халинор поклати глава, пусна я и седна в корените на дъба. От гърдите й се изтръгна уморена въздишка и тя потърка с пръсти слепоочията си.
-                 Сядай – нареди й и посочи корена до себе си. Малката послушно се настани със събрани крака до нея и я загледа покорно. – И спри да ме наричаш „милейди“.
Халинор й хвърли кос поглед.
-                 Мога да преценя как я мислиш ти тази работа… Сигурно си някоя беднячка, осиротяла покрай Червената суша, и това е първото, което ти се е удало да работиш. Обаче си открила, че музиката е спасение и си решила да се научиш да свириш. Откраднала си някоя скована надве-натри китара и я дрънкаш колебливо по нощите в чуждите хамбари и западнали градини. Дебнела си дни наред да пристигне пътуващ бард в града, в това забравено от боговете място, но всеки, който се е отбивал, е гледал на теб повече като играчка, на която може да обещае нещо в замяна на измачкани чаршафи или купа сено, и след това да си тръгне, оставяйки те с нищо и никакво. Почти си се отчаяла, когато си видяла, че тази вечер бардът няма никакъв интерес към десетките погледи и подмятания от сервитьорката и другите  курви, и си си помислила, че този е различен. Благодаряла си на боговете, докато си ме следвала тук, и си чакала в тръстиките, надявайки се, че ще приключа скоро. Когато обаче съм влязла във водата, изненадата ти е била толкова голяма, че не си сдържала вика си и така се издаде. И ето ни тук. Е? Права ли съм?
Момичето мълчеше, свело поглед към сключените си ръце в скута си, и леко се усмихваше.
-                 Почти за всичко, милейди. Простете, но някои неща стоят малко по инак.
Халинор се изненада, но не се издаде.
-                 Кои неща? – рече грубо.
Момичето вдигна поглед и се усмихна мило, осъзнавайки, че най-после може да види очите на бардката.
-                 Ами например аз наистина загубих родителите си през Червената суша, но те не бяха обикновени селяци и продажничеството не е първото, което ми се удаде. Ашае ме наричат всички, защото истинското ми име е твърде известно и никой не ме взима насериозно, когато им го кажа. Всички ми се присмиват, а някои и дори се ядосват и ми посягат, извинете, милейди. Баща ми беше от рода Редокарст, нисши васали на предюжняжкия владетел. Майка ми беше от Речните елфи, Елувиет Звездокосата. Аз съм Аливиетну Редокарст и някога гласът ми огласяваше южняшките дворове при рицарските турнири.
Халинор се опули насреща й. Внезапно нощта й се беше сторила невероятно безшумна. Нито едно листо не трепваше по дърветата, нито една твар не пролазваше във високите треви. Луната беше застинала в небето и падаше като милувка между дъбовите клони. Девойката пред нея беше наследница на една от елфическите принцеси, избягала и отрекла се от безсмъртието, за да се омъжи за речен владетел, известен със силната си длан и враните си коне, но не и с нещо повече.  Разбира се, че бе чувала за гласа на Аливиетну, бледоизгрялата звезда на бардския пъстър небосклон. Беше чувала и че нещата не са потръгнали много добре в този край при пристигането на Червената суша, но никой не й беше съобщавал, че Редокарст са измрели. Халинор се зачуди кой ли властва над речните земи сега.
И тази крехка, деликатна фигурка, която можеше да полети при първия по-силен бриз, петнадесетгодишното сладко сопрано на Юга, беше принудена да проституира, за да си изкарва хляба и да крие таланта си, за да не разберат коя е. Халинор можеше да си представи страховете й. Ако разберяха произхода й, можеха да я отвлекат и да изнудват роднините й. Севера и Юга бяха във вечна война, а земите между тях винаги са били територия, надупчена като жълто сирене от разбойници и изменници на нисши васали. След като никой не се застъпеше за нея от страх от могъщите владетели на двете страни отсам Стената, те щяха да я убият – тя не им трябваше за нищо. Щеше да им пее известно време и след това да открие гибелта си, но не и преди да бъде брутално употребена. Като че ли по-добре беше сега, когато съдбата й не бе по-милостива, но поне получаваше по някое пени или жълтица за елфическата си крехкост и деликатност.
-                 Всичко наред ли е, милейди? Имате много странен вид… а може би е просто луната… - Алувиетну беше положила едва-едва тънките си пръсти върху мургавата китка на Халинор. Тя се сепна и дръпна ръката си, прокарвайки длан през късите си кичури коса.
-                 Да, разбира се. И къде другаде съм сгрешила?
-                 Ами – продължи замислено момичето – не свиря на нескопосно скована китара, а имам един доста добър инструмент. Него вече го откраднах, признавам си, но начинът, по който го използваха преди – или по-точно – по който го оставяха да събира прах при все цялото му великолепие, ме кара да си мисля, че всъщност съм го спасила от предишните му собственици. Но за другото бяхте права, разбира се. С изключение на изненадата. Доста шокирана бях, наистина, но извиках, защото нещо ме захапа за глезена, а аз не можах да видя какво е и да го отстраня, без да го нараня – довърши тя и сви рамене.
Халинор не отместваше поглед от нея. Всичко това беше повече от странно. Но коя беше тя да отсъжда кое е странно и кое - не? Тя беше воин, за когото се пееха легенди по най-големите пирове, Халинор Океанородената, жената страшилище на Севера, прогонена от внедрени в двора южняци, предрешила се като мъж и прекосяваща земите отсам Стената като бард, изкарвайки си прехраната точно с такива коя от коя по-необичайни истории. Тя въздъхна и поклати глава, оглеждайки се наоколо.
-                 Какво има, милейди? Нещо лошо ли казах? – разтревожено прозвуча гласът на момичето.
-                 Не… не , просто… и за бога, спри да ме милейдосваш!... виж, не мога да направя това за теб. Имам предвид… съжалявам за всичко, което се е случило на семейството ти. Познавах майка ти. Не ме питай откъде, но я познавах. И веднъж срещнах баща ти и бях удивена. За твоя глас съм чувала да говорят много надалеч и винаги съм мечтала да го чуя. Но да те уча? Аз?! Аз съм просто бард, просто скитница, мета пътищата със скъсаните си дрехи и лютня с ръждясали струни, свирейки каквото ми попадне, буквално почти без да подбирам. Мога да те науча да свириш пиянски песни като „Мечокът и пивоварката“ или „Край чешмите на Зороя“, мога да ти разкажа истории като „Стената преди последния камък“ или най-известната „Ронан Лудия и Мрачната епоха“ , но да науча да свири наследницата на Звездокосата с нейния глас, изтъкан от кристални потоци… коя мислиш, че съм аз, дете?
-                 Халинор Океанородената, милейди – тихо промълви Алувиетну, взирайки се в тревата.
Халинор изтръпна от главата до петите. Това беше върхът на цялата вечер. Не само бяха разбрали истинския й пол, не само я беше открила елфическа наследница, но и я бяха разкрили напълно. Нещата не можеха да се влошат повече от това.
-                 Как… какво? Какви ги говориш, малката? – заекна тя, опитвайки с всички сили да си възвърне самообладанието.
-                 Няма защо да го криете, милейди. Докато семейството ми беше още живо съм чувала легенди за вашата смелост и подвизи. Също толкова приказки се носеха и за гласа ви, за вашата арфа и за десетките ранени болни рицари, които сте излекували с нея. Когато пораснах повече, достатъчно, за да умея да пазя семейните тайни, разбрах за изковаването на вашия меч. Главният ковач беше наш близък семеен довереник, откъдето и познавате майка ми. Не знам историята ви, не знам защо сега сте тук, но чух ужасни неща за това какво се случва на Север и вярвам, че имате причина да се криете по този начин. Съжалявам за което. Но, о, моля ви, милейди, не отхвърляйте молбата ми! Толкова време чаках, толкова време се молих на Дриадата и на Скиталеца да ми пратят някой, да ми възвърнат надеждата, че един ден гласът ми ще ме спаси от мизерията – сега, когато сте тук, не ме изоставяйте!
Гласът на Алувиетну беше пропит с болка, светлите очи сияеха печално в мрака и нежните й пръсти докосваха лакътя на Халинор. Подобна гледка би могла да стопи и сърце от камък. Халинор обаче не беше сигурна доколко успешно можеше да бъде подобно начинание. Можеше да й покаже основните акорди, да й преподаде някои техники, но това беше работа, която изискваше много време и търпение, а беше немислимо да остане тук още един ден. Трябваше да тръгне на път. Трябваше да види Западния бряг още веднъж и след това да тръгне към Стената. Беше дала други обещания, които я възпираха да отсяда тук и там задълго.
Но когато гледаше жалния поглед в момичешките очи, реещата се сребриста коса, мършавата фигурка и си представеше колко ли пияни селяндури са злоупотребили с крехките й надежди за една нощ в младите й прегръдки и червените й уста, не можеше да намери сили в себе си да откаже. Мислите й се отправиха към майка й. Спомни си деня, когато Звездокосата трябваше със собствените си ръце, въоръжени със синьо диамантено острие, да изпише руните върху меча й, спомни си как й се довери и й сподели историята на любимата звезда на Речните елфи. „Елувиет, Елувиет, ако можеше да видиш къде е дъщеря ти сега…“ Не, не можеше да откаже. Щеше да направи опит да даде тласък на тази мъничка искрица, седнала в корените на дъба, а оттам насетне, ако огънят се разгореше и тя засияеше, както знаеше, че може, щеше да живее със спокойна съвест.
Халинор въздъхна тежко и бавно кимна.
-                 Донеси ми инструмента си.
Лицето на девойката светна. Тя стана и безшумно изприпка на няколко метра във високите храсти, откъдето се завърна почти веднага с тъмен силует в ръцете. Нещо продълговато по него проблясваше странно под лунните лъчи. Алувиетну положи инструмента в ръцете на Халинор и тя ахна невярващо.
-                 Седем бога в тюркоазен небосвод, Алувиетну, дъщеря на Елувиет! Имаш ли идея какво е това?!
Алувиетну закима усърдно, без да казва нищо, а лицето й грееше от радост.
В ръцете на Халинор лежеше най-красивият музикален инструмент, който бе имала честта да докосне. Беше китара, направена от черен като грях абанос, покрита с няколко слоя лъскав лак и перфектните меки извивки на страстна любовница. Грифът й беше малко по-дълъг от обикновеното и под струните имаше гравирани староелфски  руни, които Хал не можеше да разчете. Акустиката вътре в кутията беше повече от прекрасна. Но самите струни бяха най-ценното в цялата китара – бяха от тъмночервена лъскава мед, нови-новенички, а последните две – от елфическо сребро, сияйносини и разкошни на пипане. В грифа беше затъкнато перце – Халинор го измъкна и го разгледа на слабата светлина . Беше парче зелен кварц, сърцевиден и идеално изрязан, нюансите му бяха всички цветове на дъгата от пролет до късна есен и се преливаха един в друг, когато го завъртеше във въздуха.
Хал си пое дълбоко дъх, настани китарата удобно в скута си и изсвири няколко прости акорда. След това спря, защото ръцете й трепереха неудържимо. Звукът, който се отрони изпод пръстите й, беше най-чаровното вълшебство на всички светове. Не знаеше на кого бе принадлежала преди това тази китара, но бе сигурна, че би убивала армии с голи ръце, само за да бъде нейна за един ден. Не смееше да си помисли за всички велики легенди и истории, които щяха да оживеят изпод магическите й струни.
Но бе сигурна, че никога няма да чуе нищо по-съвършено в живота си.
Започна да се разсвирва. Китарата беше настроена перфектно в стандартния строй. Нямаше нужда дори да докосва ключовете. Въпреки това тя опита два други строя – инструментът отговаряше сякаш повече на мислите, отколкото на ръцете й, и веднага прозвучаваше както трябва. С подобен шедьовър нямаше фалшиви ноти, нямаше грешни акорди.
Халинор върна стандартния строй и пое въздух. Много бавно и нежно върна китарата на Алувиетну. Тя я пое, съзерцавайки я с благоговение.
-                 Е, да започваме тогава. След като и двете имаме на разположение половината нощ и здрави инструменти, ще ти покажа основните техники и после ще те оставя да ги упражняваш, докато добиеш увереност да импровизираш малко повече. Помни, че това изисква много дълбоко посвещение. Навярно го знаеш вече, но трябваше да те предупредя.
-                 Разбира се – промълви момичето. – Ще внимавам през цялото време.
-                 Надявам се – измърмори Хал. – Е, започваме от „до“. Позицията ти е следната и трябва да прозвучи ето така…
Оказа се рядко схватлива и музикална ученичка. Имаше перфектен слух, веднага усещаше правилния тон, а тънките й пръсти бързо сменяха позициите върху прагчетата. Скоро научи простата мелодия на „Катерица под лешников храст“ и двете сформираха леко излизащ от ритъм, но сравнително успешен дует с лютнята. Нощта преваляше и хоризонтът вече светваше в мастилено синьо, когато Алувиетну вече имаше стабилен напредък и доволно бързо засвирваше не само „Катерицата“, но и „Черешов пай в зимна вечер“, „От Стената мрак се спуска“ и дори една мелодийка, която Халинор импровизира за нея, за да научи последователността на три трудни акорда.
Луната вече беше залязла и наоколо тревите и дърветата имаха студени, застинали силуети. Реката шепнеше приспивно. Дори повей не долиташе и цареше пълна тишина. Халинор остави настрани лютнята, изпъна изтръпналите си пръсти и се облегна назад. Беше доволна. Момичето беше схватлива възпитаничка и тази нощ свършиха добра работа. Хвърли поглед към нея. Лицето й изглеждаше още по-бяло на този оскъден здрач. Под очите й имаше дълбоки пурпурни сенки, които й отиваха по един странен начин. По някое време беше привързала косата си с жилава стиска трева и сърцевидната й главица изглеждаше още по-деликатна, оголена от сребристия ореол. Алувиетну стискаше не много силно грифа на китарата с едната си ръка, а другата я беше положила върху струните с цялото внимание на света като върху гърдите на любим. Пръстите й кървяха, но Халинор знаеше, че момичето се наслаждава на болката и страданието. Разбираше, че с удоволствие плаща тази цена и че би я заплатила отново и отново много пъти. Истината беше, че в сърцето си елфическата наследница беше един несекващ извор на песни и симфонии – извор, който само чакаше да бъде отприщен и насочен както трябва, за да напои зажаднелите за красота земи на душата й. А това бе най-голямата награда, която Хал можеше да получи за усилията си тази нощ.
Двете поседяха малко. Наоколо просветляваше все повече. Подир някоя минута Халинор погледна момичето и видя, че беше облегнало глава на дървесния ствол и спеше дълбоко. Невиждано спокойствие и невинност се разливаха по затворените й клепки. Заедно с китарата в скута й, Халинор си помисли, че след океанските простори, това е най-красивата гледка, която бе виждала.
Тя стана и бавно се облече, този път както трябва. Стегна здраво гърдите си, привърза меча, обу панталоните и нахлузи ризата, кожения елек и късата пелерина. Преметна през рамо лютнята и поизцапа лицето си с кал от реката. Явно друг път щеше да се къпе. Сега беше време за път. Халинор вдигна дългата сопа, подпряна на дъба, и като хвърли последен поглед през рамо към спящата полуелфкиня, се усмихна и пое между високите треви към пресечката на Кралския път…

Три години по-късно, едно младо суховато момче с очукана и леко разстроена лютня влезе в един близо до село Роторе в предсеверните владения. Мислеше си, че може да наеме стая и да си осигури сносна вечеря в замяна на историите, които беше научил току-що от пътуващия калайджия, с когото пристигна.  Когато влезе и се настани на една от масите в общата стая обаче, първо слухът, а после погледът му бяха привлечени от сияйната фигура на подиума пред бара. Тя беше женска, облечена просто, но чистичко, имаше сърцевидно лице с деликатни черти и сладък тембър, който звънеше във въздуха над разговорите. В ръцете си държеше китара, черна като безлунна нощ, чиито последни две струни бяха от елфическо сребро и проблясваха в синьо. Момичето не спря песента си, нито показа, че е познало момчето, влязло току-що, но очите му, зелени като разлистени тръстики, срещнаха мастиленосиния поглед на новодошлия и дълбоко в тях трепна топъл спомен. Момчето поседя неподвижно няколко секунди, след което побелелите му напукани устни бавно се разтеглиха в бледа усмивка. То кимна и внимателно и безшумно напусна хана. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар