POETRY and PREJUDICE

to all of you who recognize themselves in my work:
i'm not a hack. i don't write to please you. there's this one rule here:
if you have had even the slightest influence on my life,
i. will. write. about. you.
deal with it.
happy reading!

петък, 20 август 2010 г.

КАЙ

автори: Dark & Halinor

Представяш ли си фонтан, пълен с огън с различни цветове? И в него са се натрупали хартиени корабчета... И от пепелта се появяват нови...
Всяко корабче има платна от бели носни кърпички. От онези, които са винаги напоени със сълзи и са винаги бели, бели, бели. И във всяко корабче има празно легло без чаршафи - защото нощите са безсънни - и празна маса без покривка - защото мислите се събират като трохи по цепнатините на дървото - и една малка ваза, с топнато в нея чувство.
Което умира и се възражда всеки път щом изгори корабчето.
А пламъците се качват на меката палуба и излитат нагоре по сълзите в платната като папагали - цветни и звучни... оформяйки пиратски флагове, на прага на нищото... Няма спасителни лодки и всички моряци и пътници от накриво сгъната хартия чакат повика на пламъците... така както всеки капитан остава с кораба си и след края... докато не изплават отново в същия фонтан от мечти...
А на ръба на фонтана има едно момче. Тихо, мрачно и студено, като най-кобалтовия пламък във фонтана. И ръцете му са бледи като дъжд и вятър. А до него има купчина хартия, хартия, хартия... и ако се вгледаш по-близо, ще видиш, че хартията е изписана с лек, устремен почерк... и че това са писма... а ако още по-близо погледнеш ще видиш крехките, чупливи силуети на общи мечти и копнежи - като дъх на дете в зимния изгрев или дим от цигара в ръждива есенна вечер .
И момчето взима полека от купа с хартия, треперещите му ръце сгъват корабче след корабче и ги пълнят със собствените му разбити илюзии - парченца ценно стъкло от очите му, пазени и дълго неосъзнавани, като порченцето стъкло в окото на Кай...
Над момчето свистят разгневени вълни от вятърна мелодия на небе, в миражен зигзаг... Навалицата от хора подминават с каменни лица пламъците, сякаш слепи камили се тътрят през непрогледна пустиня, говорейки шумно за надвисналото зимно небе, гледайки напуканата лятна земя... И дъждът като повик се разпиля по гърба на момчето, изведнъж... Всичко казано се изтича от писмата... Съзнанието на момчето се прочиства и хората бягат, крият се от себе си в дъжда, от чудовищните отражения на дъното на локвите, които им казват повече от порцелановите им огледала и суетните пейки в градския парк... Този, същия парк, в който се борят с демони от плам утопичните корабчета на момчето...
И той седи там, на ръба на фонтана, пълен с неизгасващи пламъци, с ум чист като празен лист и се наслаждава на началото на началото... едва-едва превкусва формите и очертанията на мислите и световете, които ще разцъфнат на белия лист. Тръпки от прозрачен огън едва-едва се стрелкат през лазурносините му вени, обвили ръцете му като крехки бръшлянени филизи. Началото... и тежкия задух на свободата, на пълната свобода, която идва с него. Грубия воденичен камък на отговорността, която го тегли към дъното, към катранените води на Нищото, долу, под светлата игра на пламъците във фонтана, под стоманената пепел на умиращите корабчета, под топлите недра на пресъхналата лятна пустиня...
И някак... някак не му се започва. Някак не му се слага Начало.

Няма коментари:

Публикуване на коментар