POETRY and PREJUDICE

to all of you who recognize themselves in my work:
i'm not a hack. i don't write to please you. there's this one rule here:
if you have had even the slightest influence on my life,
i. will. write. about. you.
deal with it.
happy reading!

четвъртък, 12 август 2010 г.

ЗА ДА СЕ СЛУЧИ...

Трябва ни, значи, да имаме тема -
аз да досаждам, ти да мълчиш -
график ни трябва, изпипана схема -
инак, кажи ми, какво ще рушиш?
Трябва ни аз да те чакам бездейна,
сън да ме хваща чак в полунощ
(даже тогава не мога да легна -
тука, отляво е цял пчелен кош)
пурпурно синьо под очните ямки -
твоята липса тъй оцветих.
Трябват ни мойте ревниви изцепки,
после ни трябва и ти да не спиш.

После, да кажа, мълчание трябва -
още във първата строфа така
добре подчертах, че аз ще говоря.
Ти ще ме чакаш, изстинал, да спра,
после пък аз ще треперя студена,
тъй като в твоите думи снегът
трупа на изток, вечно към мене -
слънцето грее по нечий друг път.

После ни трябват облачни зали -
трябва за нещо да плача и аз.
Сутрин очите болят, недоспали,
вечер оцъклят се в късния час,
ден подир ден по екрана премитат -
белким се някои присети за мен -
черните рамки мухъл обират -
чакат диоптър да бъде сменен.
А аз дотогава призрачно бледа,
сива, болнава и без апетит,
тъй ще си чакам, на запад ще гледам.
Трябва ни, казах, ти да мълчиш...

Тъй де...
ето на мене какво ми е нужно -
да има за някого (теб) да не спя,
нечии зимни очи да сънувам -
после над белия лист да топя
всяка замръзнала тайна усмивка,
всяко докосване с есенен дъх...
В мене изтичащо лято извиква.
Тежки, сланите по сухия мъх
скоро ще паднат - тогава с тъга
тихо ще шепне моят Момчил,
че нощем не пее под женска ръка,
че прах го е плътно и топло обвил...

Няма коментари:

Публикуване на коментар