POETRY and PREJUDICE

to all of you who recognize themselves in my work:
i'm not a hack. i don't write to please you. there's this one rule here:
if you have had even the slightest influence on my life,
i. will. write. about. you.
deal with it.
happy reading!

неделя, 1 август 2010 г.

Аз съм

Аз съм експлозия във синьото небе -
част от неизменна вечност,
недамгосана човечност,
аз съм родено във вода дете.
Аз съм звездата в падащо небе,
аз познавам самотата,
аз не стъпвам никога в гората,
не е за мен цветът зелен.
Аз говоря с тишината,
морето познавам като дланта си,
аз съм отговор на всичките въпроси,
аз съм сянката на светлината.
Аз родена съм от слънчева целувка,
а на вятъра сестра съм и любима,
аз съм музиката в всяка рима,
непотребна и изтъркана обувка.
Аз съм лятна рокля и сандали,
ухая на жасмин и пясък,
сливам се със всеки плясък,
разбуждам въглени заспали.
Аз съм непредвидима съдба
и също тъй лазур съм и кристал,
едничка жива страст в мен животът е посял:
безкрайна, неизбродна синева.


Октомври

Не дишат клоните, от студ натежали.
Не пеят птиците, в мрака заспали.
Не шават мишките, cкрити в мазето.
А скрежът завива цветята в полето.

Не рони дъждецът приказки бели.
Не плачат очите, за сън закопнели.
Застинали сухи, устните шепнат:
В тъмното чужди сънища дебнат.

Не люшкат облаци тихо звездите-
ревниво ги крият те от очите.
Ридае самотна и жална луната.
Замислена, стене от болка гората.

Бездомният вятър извива балада.
Изгаря надеждата в ледена клада.
Витаещи призраци търсят спасение.

Октомври е - мрачното зимно знамение.

Ноември

Дъждът дойде, за да измие
цялата натрупана вина.
От светлината жадно пие
потъмнялата душа.

Вече силна и сама,
събудена от мрачен сън,
открих къде принадлежа
и своя собствен път навън.

Дойде Ноември със това
спасение след месеци
и чувствам се достатъчно добра
да бъда само СЕБЕ СИ.


Късно сбогом


Няма ехо от думите ти.
Няма дори тишина.
Безлично гледат очите ти.
Сама съм. Напълно сама.

Самотна да пълня ръцете си
със ситни, разбити стъкла.
Да слушам да чуя сърцето ти
спокойно да бие в нощта.

Капачки от стари бутилки,
кутии от стари писма.
Висящи изтрити усмивки
в изкрящо синя тъма.

Тлеят след тебе следите,
въглен остава от тях.
Безкрайно далече са дните
когато ехтеше тук смях...

На друга си дал любовта си.
С друга - по нашия път.
И срещам те само в съня си.
И никога вече отвъд...


Безсмъртна


Когато всичко отива към край,
ловиш се за всяка заблуда,
и гледаш към мен, но помня аз, знай,
когато ми казваше луда.

Когато последен заспиваш в нощта,
минаваш през всички кошмари,
и трябва да можеш с лека ръка
да криеш раните стари.

Когато си сигурен в "твоите хора",
не знаеш, че гледат насам.
Безсмъртна и бяла, аз вечно ще водя.
Решаваш последен и сам.

Оставям врата за тези, които
още не са се родили.
За тебе, любими, никой не пита.
Спасявай се, имаш ли сили.


Past


Тишината разстила на топли талази
мрака, преливащ в нощта.
Зад облаци сиви звездите се пазят.
И - ето! - сега съм сама.

И чакам спокойно на смъртното ложе
спасител от чудна страна.
Изгубени спомени в тъмното бродят,
търсят къде да се спрат.

Те плават сега, заслушани тихо
в своята звучна тъга,
към нов хоризонт, където ги чака
живот, облян в светлина.


Нимфа


Родена от целуфка на луната,
предсмъртен дъх на падаща звезда,
дойде при мене нимфа на мъглата,
докосна ме със сребърни крила.

Вървя до мен и спря насред завоя,
оттам насетне почваше деня,
посочи пътя ми, посочи ми и своя
и тъжно махна ми с ръка.

За миг обърнах се да я погледна,
усмихната, блещукаща сълза,
но вместо фея във нощта да мерна
съзрях сред пътя старото ми "аз".

И днес АЗ крача по пътека,
открила себе си накрая,
свободна, волна, нежна, лека
и в мислите си нося Рая.


Февруари


Небето е безкрайно уморено да е синьо,
да ме кара да потъвам, да се давя в синева,
и всеки залез кървав като стогодишно вино
да багри тишината с пурпурни слова.

Морето е безкрайно уморено да ме чака,
да чуе ме шептяща, стихнала, добра.
Аз снощи във синя си слушах го как плака,
че зимата си тръгва и идва пролетта.

Животът отегчен е до смърт от мойта песен,
ту влюбена, ту мрачна, а все сама, сама.
Но милият не знае, че никак не е лесен,
че гордост в мен посяла е Майката Съдба.

И аз съм уморена от думи, от картини,
без граници, без смисъл, без отзвук и без цвят.
Аз имах ли сърце? Кажи ми, припомни ми!
Изгубих се безпътна в чужд безличен свят...


Единствена


Последната капка любов е изпита,
и нищо не спира в съня.
Ако някой за мене щеше да пита,
не би той мълчал досега.

Последната глътка подкрепа излях.
И всеки спомен отблъсквах.
Сама и единствена винаги бях.
Сега преродена се върнах.


Май


Жарава от съвест и срам...
Дали е от вятъра топъл,
нашепващ за южни страни,
тоз кучешки жалостен вопъл
в душата ми що се роди?

- Тъй синьо над мен е небето,
че губи се, дави се, спи
в лазура безкраен сърцето,
премръзнало в зимните дни.

Дали е от златното слънце,
тъй ново и чуждо за мен,
туй малко, но истинско зрънце
от страх във ума ми сломен?

- Зелени са, млади полята,
тъй ярки след снежен пейзаж.
Тъй сладко ухае тревата.
Студът е далечен мираж.

Дали е от лунните нощи,
нашепващи "Хайде навън!",
плачът, бълболикащ в мен още,
що вечер ме гони насън?

- Далеко, далеко снегът е,
далеко е болката, знам.

Но лед ме изгаря отвътре.
Жарава от съвест и срам.


Insomnio


Уморени сребристи стрели от лъчи
самотната Майка Луна ми поднася.
Заравям лице в разпилени коси.
Прозореца стене. И се унасям.

Сънувам далечни красиви страни
(Испания лумнала в огън и блясък).
Усмивка, въздишка. Фламенко! И... ти.
Вълните, шептящи на кули от пясък.

С целувка от вятър ме буди зората.
Далече на изток изгрява денят.
Умира сънят ми, стаил се в чаршафа.
Нима има хора, които не спят...


Жена


Вода съм в огнените вени,
огън съм за ледени души.
Твоя смях бълбука в мене,
а в твоя поглед - моите очи.

Рана съм за силни и за смели,
билка съм за болни от тъга,
суха кал - по ръцете тънки бели,
спасяващ вик в неловка тишина.

Копнежът аз съм по зелена пролет,
мъка съм по синьото небе,
и птица в плен съм, и съм волен полет,
и жар в замръзнало сърце.

И още много съм - сълза,
съм обич, нощ, земя, луна,
среднощен шепот бял в съня,
но най от всичко съм ЖЕНА.

Last Hope

I wish there was a place called home,
I wish the stars were closer.
I wish I could walk this life alone
I guess now we're older.

Cause we fight for our lifes
and our dreams are crushing beautifully
where even our last hope dies
cause we keep on acting so damn silly.
Save this last dance for me.
Save it in your heart - this is me without guard.

I wish there were another world
so we could start it over, on and on.
I wish we could just make it throuhgt.
I guess now we're older.(x2)

Cause we fight for our lifes
and our dreams are crushing beautifully
where even our last hope dies
cause we keep acting so damn silly.
Save this last dance for me.
Save it in your heart - this is me without guard.

i'm like

i'm like
a flower in a trash bin
graffitti on a grey wall -
there's summer inside me
and no winter at all

i'm like
a rainbow in a stormy sky
a smile on saddest funeral
a cotton-candy butterfly
but most of all i'm just a girl


Жива съм!


Gracias a la vida
que me ha dado tanto ...

Жива съм! Жива и будна, летя!
Крилете ми бели са, снежни, искрящи!
От облаци крехки кули градя,
звездите докосвам, тъй ярко блестящи.

Жива съм! Жива, избухвам, горя!
В пламък се раждам, в пламък копнея!
Феникс излюпен съм от пепелта,
в лицето на Мрачната Нощ аз се смея.

Жива съм! Жива, изтичам, валя!
Разплаквам от радост сърца от стомана!
С реки се надбягвам, с моретата спя,
и ручей съм буен, и капчица няма.

Жива съм! Пулс съм на Майка Земя!
От моята гръд планините изникват!
И черната пръст съм, и горски листак,
и хората смъртни мен първо обикват.

Жива съм! Пурпурна кръв във плътта,
розови устни танцуват от смях.
И горда пристъпвам - щастлива жена!
С нежно лице и със силна душа.

Жива съм! Виждам го, чувствам го, знам!
И бъдно , и минало вплитам в съдба!
Пълна със знания, светъл съм храм.
Отдавна родих се - преди вечността.

Жива съм! Сянка и слънце, и мрак.
Вселена безкрайна съм, пълна с живот.
И ти ще си жив, защото сега
пред те се откривам : Аз съм Любов!


Умора


I`m so tired of being here ,
suppressed by all my childish fears ...

Докосва те с пръсти по-тънки от скреж,
тъй сладка, тъй бледна, тъй крехка,
със ласка пробягва по твойте ръце,
ефирна копринена дреха.

Избира сърцето и удря със сила -
внезапна жестока кралица,
в смеха си отровен гласа си извила,
хищна катранена птица.

Държи те с окови и тежест оловна,
души те с коси от измами,
дъхът й пропит е с амбиция болна
поредната жертва да хване.

Предаваш се бавно, треперещ заспиваш,
в парцалена кукла превърнат.
От сладост спасителна леко отпиваш,
в пашкул от умора обгърнат...


Не винаги е така


Очите ми са чаши и кафе -
топли, ароматни, пристрастяващи.

Очите ми са парченца шоколад -
след шепа захар и изтънчеността ти писва.

Очите ми са зелеви пеперуди -
безлични, некрасиви, жизнени.

Очите ми са тъмни облаци -
надвиснали под светлото небе.

Очите ми са по-страшни от цунами -
по-страшно е да се удавиш във сълзите ми.

Очите ми са фарове в тъмното -
търсени, подслоняващи.

Очите ми са бездънни пропасти -
виждаш само проблясъците на повърхнотта.

Очите ми. Вечно незаспиващите.
Неспокойни дори и в съня.

Очите ми не са достойни за да са възпявани -
не крият морета, нито пеят с горите.

И очите ми често бързо са забравяни -
тъмни от мъка, искрящи от сълзите.

Очите ми са тъпи остриета -
не раняват, само болят ужасно.

Очите ми са недостатъчна отрова -
измъчват, но никога не умъртвяват.

Очите ми са просешки тояги -
опипват пътя преди да пристъпя.

Очите ми две са изморени крила -
плешиви, изхабени и ненужни.

Очите ми са заспиваща пчела -
потрепва само да е жива.

Очите ми... са същият цвят
като най-страшните ти сънища.

Очите ми ме измъчват неизмерно.
Мухата правят слон,
огромно - всичко дребно.

Но не винаги е така!
Не, не винаги е така.


Кошмар


Стоманени рози с железни листа
разцъфват без време във калния сняг.
Аз шепна без милост вълшебни слова :
"Скрийте се, спете, умря Любовта."

Небето пропада, луната вали,
топейки се бавно в горчиви сълзи.
Досущ на стотици неспящи души
звездите се давят във пурпурен вик.

Аз слушам дъха ти на малко дете -
уплашен, треперещ, студен като лед.
Отдавна заключихме слънцето с теб,
защо не заспиваш, умряло момче?

О, колко е късно да бягаш от тях -
те помнят, те знаят, те чакат, те бдят!
Припомнят кошмари, душейките в страх.
Заспивай, спасява те само смъртта.


Меланхолия


Колко по-лесно е да се
усмихваш -
широко, невинно, от сърце -
когато навън грее слънцето.

Когато небето е синьо.
Когато тревата е зелена.

Когато вятърът шепне, а не вие.
Когато дърветата почиват, а не дебнат.
Когато всеки звук е ярък, а не крещящ.

Колко по трудно е да се
държиш -
да се бориш, да продължаваш -
когато облаци са надвиснали отгоре.

Когато смехът жегва.
Когато погледът убива.

Когато дъждът плаче, а не пее.
Когато сенките стряскат, а не скриват.
Когато тишината вика, а не сгрява.

Колко миризми се сливат във
въздуха,
колко истории разказва
калдъръмът...

Колко много завися
от всичко край мен.


Отворените рани кървят в синьо


В определена неопределимост,
в заспиваща непроходимост,

в бледа, оправдаваща сънливост -
рани отворени кървящи синьо.
Миризми от душна еуфория,
хоризонт на чужда Землемория,
а с него и неискана история.
Синя рана в мен кърви отворена.
Ту в перлени, ту в мрачни цветове,
в нюанси слепи моите ръце,
опипват да задушат едно сърце,
обагрени в растения от лед.
Избухва в посребрена клетка
кълбо агресия рефлексна.
И с поглед бесен на отрепка,
надвесен над скала отвесна,
в делириум изхвърля ме сънят...

А сини рани в мен кървят...

Невидима


Разсейвам се - в мъгла,
в роса и
облак,
размивам се и в пролетния дъжд.
Така докосвам те -
а чрез водата мога
да имам всичко твое наведнъж.

Разтварям се - във вятъра,
в тревата,
така ухая в твоите коси,
и в твоя влaжен дъх във тъмнината
излизам се в размити дни.

Отронвам се - във речно-морски пясък,
облепвам длани с сива хладина,
а с твоя шепот като древен морски плясък
издигам се в кълбо от тишина.

Обсебвам те -
насън се хвърлям в тебе,
изпълвам те,
а после през деня
те следвам вярно с всеки птичи полет,
останала без сили през нощта.

Ограбвам те - изгаряща от жажда,
под всеки поглед с ромон се топя,
но ти си тази ,
недостигащата дажба,
която дразни ме да пожелая пак.

Остави ме - да гния неузряла -
като нахапан и повърнат плод,
изхвърлена коварно, нивга цяла,
последната издънка на бездарен род.

И гърча се - в последен стих умирам,
за да мога да родя се пак,
ненужно искрена пак тебе да избирам...
"а сини рани в мен кървят..."


До тази в огледалото


Ей, момиче, погледни се,
виж се на какво приличаш
с тези сенки под очите.
И как лошо се обличаш!

Хей, бездомнице, поспри се!
Пак ли тичаш недоспала?
Хей, клошарке, почини си!
Безпризорна пътна хала...

Ей, безименната, чуй ме,
ще се блъснеш във стена.
Като паднеш ще се чудиш
няма ли да станеш пак.

Хей, безлична, овладей се,
ще получиш чакан знак.
Чак тогава безпокой се,
лутай се от мрак до мрак.

Ей, девойке, осъзнай се,
стига съществува в страх,
стига чуди, колеба се -
няма връщане назад.

Хей, грешнице в огледало,
сваляй тези очила,
събуди сърце заспало,
с хъс хвърли се към света.

Чува ли ме тя, кажи ми,
тази, бледата отсреща.
Мойте нежно-строги рими
само във съня си среща.

Мила моя беззащитна,
стига кри ме в тъмнина.
Позволи ми да политна!
Подпис: твоята душа...


Не се разбивай в мен, момче


... ти си пророк на любовта. Ти си най-съвършеното същетсво на света...

Не се разбивай в мен, момче,
като вълна във стръмен морски бряг -
не съм жена на тихи ветрове,
а в буен пламък - топъл тюркоаз.

Недей се срива в мен, момче,
не ще издигна те висок и строен -
аз бури нося още от дете
и никой с мен не спи спокоен.

Недей се дави в мен, момче,
аз нагла съм, коварна и устата -
същинска морска напаст съм отвред -
и в мен умира най-напред душата.

От болка тихичко стени, момче,
но в мен не взирай поглед благ -
не съм жена на тихи ветрове,
а в буен пламък - топъл тюркоаз...


Делириум


como esos cuadros que aun estan por colgar.
como el mantel de la cena de ayer...

Меки, заоблени ръбове.
Хладни, неискани погледи.
Ледове, стопени до никъде.
Светли, размазани образи.

Бели, прозрачни дантели.
Мургава, лепкава кожа.
Цигари, отдавна изтлели.
Може би, може би, може...

Смачкани, хвърлени чувства.
Ъгъл, покрит с прахоляк.
Мисъл, желание, нужда.
И всичко потъва във мрак.


Александър

Nunca me he sentido tan perdida
y a ti - tan lejos de mi...


Първородният ми син ще носи твоето име.
Косите му ще ухаят на нощ,
а в очите му ще се спотайват есенни следобеди.
Ще бъде умислен Февруари,
ще хвърчи от радост през Март
и ще изплаква очите си
през Май.


Първородният ми син ще носи твоето име.
Ще има дълги пръсти на музикант,
ще бъде поет.
Ще бъде винаги студен,
винаги тъжен,
винаги самотен
и
винаги
далечен.

Първородният ми син ще носи твоето име.
Ще стои на десет сантиметра от мен,
но сърцето му ще е в краката на любимата му.
Ще оставя следи от мастило по ръцете си,
а аз тайно ще чета стиховете му.
И ще плача.


Първородният ми син ще носи твоето име.
Ще те обича и никога няма да ти го каже -
студен,
самотен
и
винаги
далечен -
бащата, когото никога не би могъл да има.

Първородният ми син ще носи твоето име -
с хладината на юлските утрини,
с меланхолията на летните вечери,
с празнотата на зимните обеди.


Първородният ми син ще носи твоето име,
Александър.

Дай ми

Дай ми поезия в спящата проза,
дай ми умиращ в безмълвие стих,
дай ми сърце в неразцъфнала роза
и розови оди аз писала бих.

Дай ми в ръка обузданото слънце,
дай ми изтлял във ръжда карнавал,
дай ми невзрачното житено зрънце
и хляб бих изпекла от мляко по-бял.

Дай ми копнежа по млади ливади,
дай ми разкоша на пролетен ден,
вятърът дай ми, що дюните глади
и извор в жарава ще бъде той в мен.

Дай ми оазиси синьо-зелени,
приказки нека се сбъдват със смях
и нека изгубим се в ничие време,
забравили чувство за съвест и грях.

Тогава


Не искам да чувам плача на върбите,
щом време настане за вечния сън.
Не искам да парят над мене сълзите
на хората скупчени жално отвън

Но плитко ме пак заровете
да мога отново, дори и в смъртта,
да слушам с любов дъждовете
и тихо да шепна в снега.


Сънливост


Край тебе светът е размазан, мъглив.
Катранени птици разперват крила.
В легло от кристални цветя се топиш.
Едва различаваш студа сред жарта.

Във въздуха пръсва се смях на хлапе
на фона на нечии тихи слова.
Смътно съзнаваш, че на колене
си паднал и хванал си чужда ръка.

След миг се събуждаш - целият в кал.
Замаян, разтърсен и възобновлен.
Задъхан, присвиваш се - слаб, недоспал -
и мислиш си "Твърде е късно за мен."

Унижение


ръцете ми са разкъсани
и
плътта ми капе
на парцали
на мръвки
на късове.

мозъкът ми избухва
и
мислите ми се пръсват
по стените
по пода
по ъглите


дробовете ми се свиват
и
въздухът в тях възпламенява
капилярите ми
вените
артериите.


нозете ми са безмилостно разранени
и
капачките на коленете ми са
разбити
смазани
претопени.


очите ми се разтичат по лицето ми
и
кухините им зеят като ями
пурпурни
бездънни
пресъхнали.


Духът ми е прекършен
и
дори земята не иска да ме погълне
сломена
нездрава
опетнена.



унизена.


Няма


Започнах да изстивам. По мъничко изстивам.
Изгасвам негоряла, незапалена дори.
С длани да те търся и нищо да откривам.
Призраци на думи сред сенки призори

Започнах да се свивам. Да чезна. Да умирам.
Създадена от порив, бледнея в вечността.
И твойто име в мене отново да изтривам -
а то звънти прощално във мислите, в гласа.

Не спрях да те обичам. Разбира се, че няма.
Отново и отново се връщам към това,
че няма да те имам. Но вътре в мен остана.
И нека ме винят , но там ще те държа.


Насаме


Говорим си ясно и бавно.
Сериозно говорим. Мълчим.
Но чувствам, че вече отдавна
излишно си вдигаме дим.

Говоря ти нежно, гальовно.
Обичам те - казвам. Мълча.
Едва ли не нещо съдбовно
ще стане - и пак тишина.

Говориш ми, леко се смееш.
Шегуваш се. После мълчиш.
Отново не слушаш. Не знаеш,
че в мене снежи и ръми.

Поемам си дъх за последно -
говоря, говоря безспир.
Тъй жално, горещо те гледам,
че - боже ! - не се ли топиш ?!

Но думите ти недочуваш -
не трепваш, не мигваш дори.
За нейният глас се ослушваш
и с нейното име мълчиш.





Равносметка

" Не пиша за битки епично трагични,
сражаване рамо до рамо -
на бойно поле е войникът безличен,
инстинктът говори му само.

Не пиша за пропасти, зейнали гладно,
животи висящи на косъм
(макар че понякога в утрото хладно
в мен ями отварят се осем)

Легенди не пиша, поеми не сричам,
девойка съм сива, невзрачна.
Май малко съм скучна и зле се обличам,
често съм неадекватна.

Пред публика често заеквам, пелтеча.
Не мога да пея добре.
Краката ми служат само да пречат.
А шапката стяга ми зле.

Пък чувство за хумор никакво нямам.
Безсъница гони ме все.
С кокошките лягам и кисела ставам.
Не мога и ден без кафе.

Но вижте сега какво ще ви кажа
тъй като тегля черта:
аз имам още какво да покажа
(а уж не изглежда така ! )

В сърцето ми блика не жар, а лава !
Още кипи ми кръвта.
Нищо , че хората все не ми вярват -
хич не е лошо това.

Тъй вдъхват ми хъс и
посока ми дават:
"Пак докажи, че грешим.
Давай, със себе си пак се надбягвай!
За глупости вдигай си дим."

И пу(и)ша ли аз, света одимявам,
сълзи ми избиват дори.
Ех , като пламна - навред овъглявам
и мътни потичат реки... "

Та тъй значи дремя и мисля,
седнала там сред класа,
и викам си ядно: Тонке ле,
спри се !
Не видиш ли - няма файда !

Но хитро подсмихвам се - тази
година се взимам в ръце.
Не вярваш ли? Бог те опазил !
Че май само Той ще ме спре... ;]

ff


Душата ми мълчи за вас,
момчета,
с тихия ромон на спокойните ви стъпки,
с горчивите акорди на дрезгавия ви смях,
душата ми мълчи.

Душата ми мълчи за вас,
момчета,
за слънчевите капки в летните ви погледи,
за полъха на нежност в силните ви прегръдки,
за тихия ромон на спокойните ви стъпки,
за горчивите акорди на дрезгавия ви смях,
душата ми мълчи.

Душата ми мълчи за вас,
момчета,
от бялата меланхолия, с която я пълните,
от кобалтова носталгия - когато ви няма,
от слънчевите капки в летните ви погледи,
от полъха на нежност в силните ви прегръдки,
от тихия ромон на спокойните ви стъпки,
от горчивите акорди на дрезгавия ви смях,
душата ми мълчи.

От обич мълчи душата ми,
момчета,
че никога не е достатъчна.

[28.XII.09]
[12:22ч.]


Декември


Сърцето ми разказва-
горчиви на небцето тръпнат
безсънните ученически нощи
като капки еспресо без захар -
и сърцето ми тръпне от тях.

Очите ми разказват -
лилави под миглите лютят
сънните катранени утрини,
в очните ямки дълбаят -
и очите ми лютят от тях.

Ръцете ми разказват -
очакващи, книгите тегнат,
в ума се впиват и в рамената,
от мастилото дланите лепнат
и тежки се думи процеждат -
и ръцете ми тегнат от тях.

Сал душата ми замлъква -
претръпнала, лютя и тежка,
току тихо проплаква, проронва -
и пак поглед празен навежда...


Мария

Там където ще отида
няма пътища
няма пътеки
не е стъпвал
човешки крак
нито
човешка мисъл
се е доближавала.

Има едно езеро там
(пълно с мастило)
и в езерото има лодка
(от празни страници платната)
и в лодката има огледало
(излято от сълзи)
а до огледалото легло
( за безсънни нощи. )

и едно чувство, топнато във ваза
върху масата.

А над езерото има дървета
( с цигулки, кацнали по клоните )
и от тях капе вода
(скоро е валяло)
и тя е солена
(от скръб)

но между клоните се процежда светлина.

Там
аз
ще чакам
теб.



Последният ден

Капки сива вода
тихо пълзят по прозореца.
На кълбета
дъхът ми се рее във въздуха,
топи се, преди да дорисува
последното цвете на есента
върху стъклото.

Капки горчива вода
тихо пълзят по лицето ми.
На кубчета
студът се промъква под кожата ми,
топи се, преди да обгърне
със сладките си ледени целувки
сърцето ми.

Капки кърваво вино
тихо пълзят по устните ми.

Последният радостен ден
от тази мрачна и опечалена есен.


Януари


"... през деня без умора изграждам,
през нощта без пощада руша."

Аз поставям във огнена рамка
всяка мисъл и чувство и страст.
Всеки страх аз убивам със камък,
всяка болка със смърт я церя.

- В мен атлазено лято въздиша,
пепелища и мрак - покрай мен,
а сред пламъка - есенна киша.
Но сред кишата - дух несломен!

Аз замахвам живот да отнема -
от отломките вечност градя -
нито жалост ръката ми снема,
ни от мъка отвръщам глава.

- В мен прибоят шепти и напява,
наоколо - пясък и прах.
А хиените глас извисяват.
Но не сещам и повей на страх!

По-далеч от носа си не виждам -
хоризонтът е вътре във мен.

- Сред жаравата - есенна киша.
Но сред кишата - дух несломен!



Изгубена

Не пиша тъй, както съм писала.
Не мисля за нечии ръце.
Аз в чуждите мисли съм влизала,
но никога - в чуждо сърце.

Не спя като бяла девица.
Кафето ми стана съпруг.
Постелята - северна птица,
обърнала полет на юг.

Метафори уж не използвах -
хипербола станах сама.
Сега да изляза не мога
от този неистински свят.

Изгубих се - капка мастило
във книга от сив пергамент.
Наоколо - лудо гъмжило,
а пълно мъртвило е в мен.


Огън и танци

"... my dear, we're slowly dancing in a burning room."

Достигнала дъното, дъх си поемам
и пълня гърдите си с хлад и мъгла.
Какво съм раздала, че искам да взимам?
Кого приютих, за да търся правда?

Крехките рими се кършат със пукот.
И дразня се вече дори и от тях -
с какво допринесох, че тръгвам оттука?
с какво си заслужих сълзите, смеха?

Нося абсурдно, сладникаво име -
няма и намек дори за лазур.
Но кой позволи ми да искам да имам?
душата си казвам, че дадох - кому?

Някой, любими, ще ми отговори,
но всъщност не бързам за никъде днес.
Днес ще танцуваме боси и мними
в стая с пламтящи стени и завеси.


Primavera Anticipada


искам да познавам света като дланта си,
със щурците вечер да пея,
като платна на кораб да разгърна мисълта си,
с кобалта на небето душата си да слея
и във погледа си тъмен слънцето да пусна,
а косите разпилени да дам
на вятър палуващ. Да откъсна
един миг от времето... и да знам -

да знам, че за последно истински живея -
да скътам пролетта във шепи.
Не с глас, със сърцето искам да се смея,
и треви да газя с стъпки леки,
а гърди да пълня с въздух сладострастен -
кому му пука как ще бъде утре?!
Господи, не искам, отказвам да порасна -
на възраст - да, но никога отвътре!

И макар да има неща незаменими -
все пак добре съм досега живяла -
не искам да загубя наивните си рими.
Макар че, казват, пишела съм за щяло и нещяло.
Не знам ли най-добре какво всъщност казват -
и те поплакват тайно вечер
и на сутринта - преди звездите да загаснат.
И тихичко въздъхват, че нямат време вече.


Календар

(на Калина)

Не забравяй онзи тих Декември -
с мечтите - трепкащи Зорници,
с нозете бели, неранени,
с сънищата - нощни птици.

В Януари ти недей забравя -
смеховете - разюздан пасат,
и тихата, горяща вяра,
светла като звезден прах.

Не забравяй мрачния Ноември -
как открихме се в тъмата -
ти - без здрави глас и нерви,
аз - на лов за Светлината.

И Септември винаги помни -
но онзи преди три години,
сега на уж му казваме "преди".
А колко сме се променили!...

Дори и нищо да остане,
поне косите ми помни,
от тях си скътай летен спомен,
а в мене вечно ще снежиш.


Целият свят на един човек


всичките му мечти,
всички копнежи,
всички надежди,
всички страхове,
всички идеали,
всички грешки,
всички решения,
всички болки,
всички белези,
всички усмивки,
всички смехове,
всички маски и всички дъждове,
всички небеса и всички ветрове,
всички юлски залези и декемврийски студове,
всички сълзи и всички лекове,
всички докосвания и всички сбогувания,
всички прегръдки и всички целувки...

разбитото му сърце,
широката му усмивка,
ясният му поглед,
загрубелите му ръце,
треперещият му глас

и всички постигнати и непостигнати цели:

извадени, разфасовани, разпределени,
разглобени и за пореден път сглобени,
събрани и разделени
в сакове, куфари и кашони.

Душата ми е синя,
празна, прашасала
и мирише на раздяла и чужди стъпки.


Изкачването

"Ain't about how fast I get there,
ain't about what's waiting on the other side -

it's the climb."
-M.Cyrus


Пътя си гол напред не съзирам
(краката си всъщност едва различавам).
За края му "някъде там" подозирам,
че липсва. И само напук продължавам.

С крила разпилени летят цветовете,
а вятърът гуши се в крехките шепи
и нежни балади отвъд световете
в душата ми шепнат си мъртви поети.

В кристален лазур разцъфтява небето,
възкръсва във погледа плах и момински.
И чиста съм. В мен се подсмихва детето
във гуменки, блузка и скъсани джинси.

Пътя си гол напред не съзирам,
та често се спъвам и в тъмното падам,
но мисля, че лека-полека разбирам,
че важно е само отново да ставам.


Аквамарин


Израснах под ясно, лазурно небе,
сред ябълков цвят и уханни поля,
със чиста душа и със леко сърце
и дълги години в мен ручеят пя.

Студени от преспите бяха краката,
но слънце и вишни събирах насън,
и тичах със вятъра навред в планината,
а тежки парцали се сипеха вън.

Тъй Пътят пресичаше тучни ливади
и златни жита, и студени реки,
скали, върхове и зелени морави -
и кротко се нижеха перлени дни.

Но Източен вятър кръвта ми размъти
и пламна във мене копнеж непознат,
изпълни ми дните, смути ми сънят и
вместо за връх за вълни закопнях.

И вместо в сеното заспивах сред дюни,
а сладко горчеше соленият бриз.
Навън бе Декември, но благият Юни
смеха си във погледа мой приюти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар