POETRY and PREJUDICE

to all of you who recognize themselves in my work:
i'm not a hack. i don't write to please you. there's this one rule here:
if you have had even the slightest influence on my life,
i. will. write. about. you.
deal with it.
happy reading!

неделя, 1 август 2010 г.

451 градуса по Фаренхайт


Останал без дъх пред лазура поглъщащ,
пред свят от мъгла и солен изумруд,
ти в паника пълна назад се обръщаш
и сам се наричаш "безпаметно луд".

Трепериш от мрака, трепериш от гняв,
от студ ослепял и загубил кураж,
побъркан от гняв го обръщаш на бяг
и тичаш към същия плашещ мираж.

Но спираш. Реката! И Кучето! Здрач.
Избухващи клади в блата от петрол -
във дрехите, въздуха, мислите чак.
Здравият разум - безпаметно гол.

Отново в лазура се връщаш. Напред -
нито светлик, та и бледен дори.
Ръцете са пълни със мрамор и лед,
и пълно с олово сърцето тежи.

Но там сред тъмата Олимп се виси -
скалата единствено тебе очаква -
а ти си застанал в полите Сизиф
и в теб, примирена, душата проплаква.


2 A.M.


В два през нощта не запяват щурците -
тежко безсъние мъчи, сърце!
Ръцете - заровени нейде в косите
(на твоето рамо пиляха се те)
В стомаха ми взвод пеперуди избухва :
"Втори ден как - ни вода, ни храна!"
Устните пак мълчаливо изпръхват -
след толкоз слова ги покри тишина.
В два през нощта е всемирът притихнал -
куче да бе изръмжало поне.
Петнадесет месеца как се стопиха?
Край теб се променям, упрекнаха ме,
край тебе се губя, бледнея почти -
а мойто алиби е мойта вина -
към образ отправена, той - непостижим.
И после будувай до два през нощта!
А в два през нощта щом замлъкнат звездите
и Краят със полъх на есен пълзи,
задрямали мисли притварят очите
и шепнат : щурците, безсъние,
ти."


Буря


Разпръсна ме. Във дрехата си скри ме,
изплетена от хладни капки,
в пооци-вени ревностно прикри ме,
с устни ме погали лятносладки.

Разтърси ме. Във шепи укроти ме,
мазолести от суха слама,
захапа с вятър родното ми име,
та кръсти ме "Жена във мрак обляна."

И тръгна си. След тебе - гаснещ огън,
разкалени огнища, дъх на глина.
Целуна ме по майчински за сбогом
и тихичко на пръсти си замина.


Копнеж


"This is song about desire ...
You can run but not hide - so run for your life."
- Poets of the Fall



Зарови пръсти в косите ми -
пръсти, които стреляха
ток през лазурните ми вени,
пълни с кристалчета морски вятър
и слънчеви жарки целувки.

Зарови пръсти в косите ми -
кичури змии да плъзнат
по високото ти здраво рамо,
да търсят кого да захапят
с къдрици непокорни.

Зарови пръсти в косите ми -
с длани от дъжд и от вятър,
бавно изгаси натърпението,
капвай ми тихо очакване.

Пръсти зарови в косите ми -
и от бледите устни отпий ме.


За спомен

Напълни ми шепите с пясък,
изтръгнат от земната твърд.
Напълни ми със вятър главата,
лежаща на топлата гръд.

Напълни ми вените с огън
и после избягай далеч.
После бризът пронизва до кокал,
всяка мисъл е ледена сеч.

Напълни ми обувките с мирис
на твоите стъпки до мен.
Аз го пазя по-зорко от ирис,
ала всъщност пазачът е в плен.

Напълни ми душата с копнежи,
превърни я в ръждив карнавал -
нека скърца, кога се разнежни,
под небето от лъст оживял.

Напълни ми очите със рози,
нарисувай ме после в дъжда -
изрежи ме от куп некролози,
с моя лик отпечатан на тях.

Напълни ме с твоето име -
нямам вече спасителен бряг.
Няма никога вече да имам,
няма никога вече да спра...



Контраст (2)

АЗ СЪМ огън и вълшебни водопади,
призрачни мъгли и топъл тюркоаз,
залези от кръв и сребърни утрини,
изгреви златни, индигови нощи,
кадифени теменужки и капризни орхидеи,
вино от глухарчета и ябълков цвят.
Разярена буря, ураганен вятър,
сладостен бриз и горчиви балади,
крайбрежни пътеки, бляскави заливи,
вихрушка от нежност и пламък, и дъжд.
Мрачни следобеди, пурпурни вечери,
кули от сняг, светлина и елмаз,
плътни завеси трендафил и рози,
бръшлян и имел и остра трева.


Март

"И аз виждам - слънцето изгрява,
но всичко, което очите ти съзират е неговия
залез,
залез,
залез..."
- The Kooks

Бури в ръцете си носиш
и с кучета адски заспиваш.
Но прошка от себе си просиш
и своите рани промиваш.

С наквасени бузи си лягаш
и мяташ се често насън.
Но сутрин с надежда изгряваш
и с радост политаш навън.

Нерядко се спъваш и падаш,
щом някой подложи ти крак.
И трудно се вече изправяш.
Горчат ти "Отново!" и "Пак!"

Заякнаха малко ръцете,
омекна ти сякаш гласът.
Пламтят ти очите и двете
от болка и ярост и скръб.

Притихна, смири се, улегна,
отупа прахта, пепелта.
Но пътят пред тебе се стрелна,
а късно е вече за плач...

Ежедневие

С първия лъч прозвучава заплаха,
надига се пламъкът - синкав, студен.
Зад всяка усмивка - стаена уплаха.
На фронта излязъл е новият ден.

Борбата започва - и точно навреме!
Вълните заливат - талаз след талаз.
Ту трескаво дириш от всичко да вземеш,
ту себе си пръскаш час подир час.

Издига се слънцето и силите свършват,
напукани устните вече кървят.
Кътници впиват се, гладно разкъсват,
огнени тръпки в гърдите свистят.

Дланите, плувнали в пот, пепелища,
мъртви светулки в житата ловят.
Краката - издрани, очите - не виждат,
в здрач е потънал целият свят.

В облак от скръб тишината пролазва,
пламъкът стихва горчивозелен.
Над фронта поредният ден е залязал
с един печеливш и един победен...

DARK

Във бялото на твойте длани
със карта на света застлани
аз свих се - дръзка и сломена -
уж огън бях, а лед студена

под твойта кожа приюти ме
и с дъх на буря твойто име
в приспивна песен в мен прерастна -
кристално чиста, снежно ясна.

В ума избухна и подпали
гори сумрачни и незнайни твари -
всяка капка кръв потече
към теб по-близо, а от мен - далече.

И всеки образ топъл и размазан
изниква ярък, от бръснач отрязан.
А жегата се стича под дъжда
от твоя поглед в моята душа,

от твойте пръсти в моята ръка.
Изгрява бяла и трепереща зора,
от женствена тревога недоспала.
Пред нея аз осъмвам нивга цяла...

...Но колко време бях незряща,
че твоят допир ме изпраща
в онзи полунощен и потаен парк,
де шепнат силуети: Dark...

Тухлени бланове

Ти си птица в клетка тухлена и сива,
гдето всяка логика и мисъл се размива,
невзрачни сини образи в далечината
трептян от жегата на фона на зората.
Но ти не виждаш. Свила тънки вежди
предъвкваш бавно всичко, що те гложди.
Убиваш с погледи, насочени навътре,
всяко "днес", което идва утре.
Това е в тишината - не помръдваш.
Конежите не искаш и да сбъдваш.
А клетката е пепел прегорена,
във студ изгаря и от жар студена.
Но звук щом плъзне в тъмнината -
шепот-сън за вкуса на светлината -
засилваш се... Напред политаш,
криле размахваш и почти излиташ -
за тебе процепът е цяла яма -
и... падаш, покосена, в кръв обляна.
Че всъщност си се вкопчила в мираж,
в изящно обработен камуфлаж,
илюзия ръждясала, с пласт боя,
със звучно име "Пълна свобода"...

Разбивай се. Еуфория задушна
блян некачествен в дланта ти мушна
и стисна го като ръката на любим -
и впери взор във мрак необозрим.
А клеткара от камъни студени -
последната си дан от тебе взели -
единствена е бряг в реалността.
Реална само е жестокостта...

Непосилно

"Oh, my love, if it's all I can do,
I'd take the fall 4 u..."
- Poets of the Fall

"Give unto me your pain..."
- Evanescence

Дай ми болката си в трепкащите длани,
в зениците стаена тъмна скръб,
сърцето и душата си, до кръв издрани -
нека всичко легне тихо в таз моминска гръд.

Дай ми всички неизплакани кошмари,
нощите без сън и с вик в съня -
нека всеки здрач зад мойте клепки пари,
нека вместо твойта вяра мене да сломят.

О, да можех всяка тежест да поема,
от твойте плещи всеки камък да сваля
и с мойте малки пръсти ръката ти да взема
и всеки леден страх полека да стопя.

Да можех с дъх да сгрея твойте думи
и бавно да пристъпя в твоя път,
да падне леко тази крепост помежду ни...
Да можех да поема изцяло твоя кръст...


Скръбта е занимание самотно

Пясъчни преспи затрупват ъглите,
мислите тръпнат в скафандър зелен.
Сух е барутът и пари в очите.
Въглени пламват след повей студен.

/Като рози от асфалт изляти
твойте думи виреят във мен.
Както Хийтклиф живее във Кати,
в мене ти си разкъсан сатен./

Стъклени лебеди крясват умряло,
прашни игли ги затискат във плен.
Затегнал със вени сърцето заспало
трепери бръшлянът под взор угнетен.

/Аз те чаках и молих се даже -
ти си тук, но от мен си далеч
и реши да ме трижди премажеш -
твоят поглед бе пламенен меч./

Образ кристален избухва във вихър,
секнала песен зашепва в снега.
Лунните дрипи сълзите стопиха
още преди да целунат нощта.

/Ти обърна се няколко пъти -
през завеса от горест видях
как понечи назад да пристъпиш -
и от жеста ти смазана бях./

Алени блянове път си пробиват,
бавно протягат мъртвешки ръце.
С мокър парцал дъждовете измиват
последното ясно видяно лице.

/Аз умея да чакам до Края,
даже без да заплача насън.
Ех, поне във съня си да зная,
че ти ще ме срещнеш отвън./

Облаци сиви от прорезни рани
газят водите на новия ден.
Поля от невинност, до шушка обрани,
изгарят под топлия дъжд заслепен.

/Ако никой не дойде, ще знаем -
както аз отсега си и знам -

за самотните хора скръбта е.
По-самотна е само Смъртта.../

Няма коментари:

Публикуване на коментар